Емили Хаутън

Тя се ухили и го потупа по рамото.
– Миличък, това е най-лесното. Трудното е да я задържиш, да си знаеш.

Спасяваха го от убийствената самота.

От мен го запомни – ако вярваш в нещо и не спираш да си го повтаряш, един ден то ще се превърне в реалност.“

Бях влюбен не в нея, а по-скоро в идеята за любовта.

Ти знаеш как да подхванеш Сестра Ангел и да изкопчиш нещичко.

болката и огромното усилие, с които беше съпроводено всяко движение. Колко унизително беше да се чувстваш слаб и безсилен, да си зависим от някого дори за най-елементарните си нужди,

Жалък сакат идиот.

– После разбрах, че съм бил изхвърлен на няколко метра от колата. От този момент нататък започват кошмарите. Виждам се как лежа по очи на пътя, вдигам глава, а в стомаха ми сякаш е забит нож. Знам, че се е случило нещо ужасно. В следващия миг виждам колата, смачкана като вестник. Отнякъде излиза пушек. Някой крещи. Търся момчетата. Виждам Рос. Още е в проклетата кола. Крещя му да излезе, но не чувам гласа си. Знам, че трябва да стигна до него, за да го измъкна от колата, но се влача, почти не помръдвам. Тогава изведнъж всичко избухва в пламъци. Взривната вълна ме блъсва в лицето, но по дяволите, Рос е в колата, бързам към него. Всъщност пълзя… Някой ме хваща и ме дърпа. Опитвам се да се изправя, но не мога, не чувствам крака си, чак ми причернява от болка. Проклятие, приятелят ми е на пет крачки от мен, а аз не мога да стигна до него! Не мога да го спася! Вие ми се свят от безсилна ярост. Тогава виждам и Кийрън – захвърлен на пътя, сгърчен като счупена кукла, някаква жалка купчинка, която изобщо не прилича на човек, но аз знам, че е той. Знам, че е той. Започвам да крещя името му, моля го да стане. Но той не помръдва. Не ме ли

чува? Защо лежи така? Трябва да отидем при Рос и да го измъкнем от колата. Спускам се към него, но някакви хора ме държат и не ме пускат. Вече нямам сили да се боря. Но не мога да оставя приятелите си така! Не искам да ги оставя така!

По лицата им се стичаха сълзи, а ръцете им останаха хванати още дълго, сякаш беше въпрос на живот и смърт. Сякаш, ако се пуснеха, можеше да спрат да дишат